Weeping willow with your tears running down, why do you always weep and frown? Is it because he left you one day? is it because he could not stay? On your branches he would swing, do you long for the happiness that day would bring? He found shelter in your shade. You thought his laughter would never fade. Weeping willow, stop your tears. There is something to calm you fears. You think death has ripped you forever apart. But I know he'll always be in your heart.

няма смисъл да се предоверяваш на така наречената група от хора-приятели само ти може да мислиш най-доброто на себе си, друг няма толкова кураж да ти каже какво си, какво не си, какво можеш и какво не, ако щеш ми вярвай.От изтъкване на черното ми омръзна.От поздравяването също, така и не успях да хвана смисъла на това да поздравяваш хора които са ти безлични, а и ти на тях също.Да се държа мило с непознати също- остават с впечатлението че си им приятен.Знам че е модерно да се държиш с хора с които туко-що си се запознал, така както с дългогодишни приятели, но за мен е абсурдно, а не се смятам за асоциална, поне не все още.И не не съм в кофти настроение, напротив прекрасно си е.
Толкова е нелепо това "здравей, как си" когато изобщо не ти пука как е човека срещу теб и хората го наричат любезност.Чакай малко това да казваш едно, а да си мислиш обратното не го ли наричаха лицемерие-но не трябва да си любезен с хората, които ти говорят зад гърба, защото това показвало възпитанието ти.Мен пък, Мама ме е учила да бъда честна, а ако трябва да съм честна с такива хора, ще съм и груба, затова просто няма да спра, за да те поздравя, за да не ти кажа грубите думи, които си мисля за теб, защото употребата на такъв вид думи, ее това вече си е проява на лоши маниери.

Бих могъл да се потопя във спомени.
Бих могъл да се извися до слънцето там.
Бих могъл да се нараня като теб.
Бих могъл да се отрека...

...но нали теб те има,
имаш целия свят, имам го и аз!
Обещавам всеки дъх от мен
на теб да подаря!

Бих могъл да изкрещя "ОБИЧАМ ТЕ".
Бих могъл да събера човешките мечти в една.
бих могъл да изгоря от любовта.
Бих могъл, но... Бих могъл, но...

съжалявам, че послушах майка ми и се отказах от балета преди 4 години, а също и за това, че не влезнах в балетното навремето.Имам чувството че това е било моето призвание, нещото което обичам и в което ме биваше.Мразя сегашната си тромавост, дразня се че съм загубила фигурата си, а още повече на това, че знам, че ако се раздвижа малко ще се усещам по раличен начин, а не го правя.Много обичам филма "Canter Stage" гледала съм го хиляди пъти и още ме пленява, часове след като свърши още се просълзявам, заради изгубените мечти които ми напомня.Мразя да говоря за това с хората, защото като ме видят в сегашното ми състояние не си представят каква съм била.Обичам мириса, който имаха трикото и туфлите ми, който всъщност се дължи на прахта в залата, но е много специфичен.Мириса на залата с две огледални стени и една цялата в прозорци, червена станка, пияно и плакати и снимки в рамки на балерини и балетисти изпълняващи "Лешникотрошачката" "Лебедово Езеро"и др.Обичам стегнатото кокче и в главата ми да ми се забиват форкети и фиби.Обичам мириса на лак за коса.Никога не съм се притеснявала от сцената, докато танцувах се радвах че всички хора гледат нас.Когато свършеше танцът имах чувството че изобщо не съм излизала и се ядосвах че не съм се насладила на момента повече и с нетърпение очаквах следващото ни участие.Обичах когато имаше малко време между танците и всички бързахме- мятат се чаропогащи, туфли, трика, търсиш си пачката, слагаш си една,оказва се, че не е твоята и започва отново едно търсене, а времето те притиска.Харесваше ми това че Мам ме оставяше да съм по-самостоятелна, за разлика от чуждите майки които постоянно бяха около нас, досадничко беше...дори и на фестивалите...задушаващо.Мам правеше най-хубавото кокче и ме водеше някъде след концерт :) Като малка с едно момиче което май се казваше Теди обикаляхме залите в които се провеждаха концетите и проучвахме коридорите- които са много(или поне така ми се струваше тогава).Чувствах се горда че съм зад сцената, където се случва магията, а не както обикновенните хора пред сцената, затова и сега не ходя по концерти-когато веднъж си бил център на внимание не се задоволяваш само с "ред и място".Много се радвах, когато трябваше да отцъствам от няколко часа за да отида на представление и го казвах демонстративно пред целия клас.Обожавах да отивам на генерална репетиция на самата сцена преди концерта, тогава има само подбрани хора-артисти и професионалисти, без простолюдието :д.Всички бяхме злояди, но когато чакахме в промеждутака до концерта от нерви се тъпчехме с иначе невъзможно за нас количество храна.Не си спомням Мам да я е нямало, но за мен нямаше голямо значение-тя знаеше какво мога, но и се радвам, че е мислила за това, че се нуждая от подкрепа и удобрение, все пак тогава не е знаела до колко мога да съм самостоятелна и колко малко ме интересува това.Никога не съм държала кой знае колко на другите момичета.И до сега не си падам по отборните игри, но смятам че съм усвоила нещата на които те учат-да разчиташ, да може да ти се разчита.Не че са били лоши, просто не бяха мой тип, малко лицемерничих в това отношение, но смятам че би било грубо да им кажа в очите че не са ми приятелки, а само колежки ли какво му се казва :д.Има и друго аз и една Мими(и двете бяхме силни характери и нещата между нас се разпаднаха) бяхме от начало, докато другите дойдоха по-късно... много момичета се сменяха...на повечето и имената не помня, тъкмо свикнеш с някои и той си тръгне, дойде друг и пак същото, затова спряхме да свикваме и да се привързваме.Накрая станаха някои промени групата се раздели и се преместихме, бяхме ивестно време в зала балетното, после в една симпатична зала на жълтите павета срещу парламента (или е обратното не помня коя зала беше първа) но тази зала ми допадна, може би затова че се намираше на последния етаж на една стара сграда-точно като тези които обичам- с голямо, широко стълбище с заоблени парапети, много ми се иска да се върна и да поседя за малко, въпреки че само една година съм репетирала там тази зала е нещо много важно за мен съчетава две неща които обичах и загубих-балета и апартамента в който съм отраснала(подобна сграда) знам че са стари и коридорите миришат лошо, знам че са олющени и сиви, но ги обичам.Обичам това че въпреки еднаквите стандарти по които са правени, за разлика от новото строителство, тези сгради изглеждат различно или поне за мен, напомнят ми за някогашна София каквато е в стиховете на Дебелянов-млада, чиста и без трафик, пълна с джентълмени изпращашти любимите в късните летни вечери...стана ми мило и софийско.
П.С. след няколко часа ще ме изпитват по биология и химия :д

ох, как искам с мен да прекараш малкото си време тук, как искам да те заддържа в прегръдките си и да измокря рамото ти със сълзи от радост и от мъка едновременно.искам искам искам те.Искам да видя онези небесно сини скитащи по чужди земи очи, които толкооова много ми липсват...Да ми разказваш колко красиво и колко скучно е там.Да ми опишеш как си се чувствал през тези няколко месеца, ден по ден.Искам да знам всичко за скучното ти ежедневие, да знам дали възглавницата ти е удобна, дали пиеш хубаво мляко, как мирише стаята ти и дали е топла, какви са хората около теб...

всичко... за да се чувствам близо когато пак отидеш далеч...

А моите объркани чувства, хилядите неказани и непоказани нежности които съм готова да дам срещу малко, да наистина мъничко не искам звезди нито обожание.толкова съм отекчена от хората с които се запознавам, еднотипни сте -забавни, обичате да привличате внимание и ви е страх когато не го получавате, държите се всякаш се познаваме от цяла вечност а не от пет мунути, толкова сте уверени че ще се харесат пиянските ви истории че изобщо не се замисляте когато ги разказвате...и още една и още една, най-лошото е че виждам че това не сте вие, виждам че някъде там има един интересен характер който си заслужава да се опознае, но вие го подтискате и отричате за съществуването му...а искам толкова много да дам...

По-просто е отколкото трябва, може би там е проблема, свикнала съм в живота да откъсвам с голяма тругност най-хубавата ябълка, да полагам много труд и пот за да постигна целите си и когато се окаже лесно-просто се бъгвам и търсия по-сложен начин.Винаги съм решавала по-трудните задачи по математика, но на най-простичките примери се обърквам тотално- търся уловката и не мога да приема че задачата се решава по очевидния начин.
Така е и с теб сега "Щом си толкова лесен,къде е уловката?"

Мисля си го отдавна...колко малко знаем за света, за бъдещето... Всички искат да разберат, да знаят какво ги очаква, какво да правят и как да живеят.Колкото повече отговори получаваме толкова по-големи песимисти ставаме, и когато видиш че неможеш да направиш нищо, неможеш да предотвратиш края... търсиш начин да забравиш откритията си, да притъпиш страха си, да преглътнеш това че си безпомощен и спасяването на каквото и да е не зависи от теб, съдбата на никого не е в твоите ръце, ти само си разбрал.Затова не ни се казва , за това сме създадени незнаещи, просто неможем да носим толкова силно бреме като знанието.Затова сме създадени със самочувствието че сме специални и богоподобни, за да не задаваме въпроси, за да не откриваме тайни...

целувам те.харесва ми.докосвам те.изгаряш ръцете ми.желаем се.отдръпваш се.тъжиш.имаш ме, не съм твоя.объркан си.дъх на ванилия припяваш ми.обичам.спомен.шепнеш нещо за любов.не те слушам.мълча.сбогуваш се.отварям уста да кажа нещо.време е казваш и ме спираш с очи."убиваш ме" крещя след теб.-Обичам те, ето нали това искаш да чуеш.казах го.-тръгвам си промълвяш.-върни се.нека опитаме отново.-опитът е обречен не разбираш ли.-не.целувка.целувка.-обичам те.-не повече от мен.-повече е.


объркано е, но не повече от колкото беше в действителност...

колкото повече мисля за преди, толкова по-далеч го чувствам.почти успявам да го помириша да се сетя за вкуса на онова време , и на косъм да се потопя в атмосферата и момента ми се изплъзва като пясък през пръстите.чувствам се всякаш искам да хвана едни и същи песъчинки за втори път, точно онези- а всички знаем че това е невъзможно.

Жалка съм дори и за себе си, като казвам че ми липсва някого до мен...та аз кога съм имала опора до себе си, кога съм имала половинка в истинския смисъл.измислила съм си представата от безбройните филми, книги и разкази на други хора, а никога не съм го усещала щастието да си с някого, а само желанието за такъв човек...безхарактерността на обграждащите ме представители на мъжкия пол ме обезкуражава и отчайва.навярно звуча банално и нормално за моята възраст..."имало време, още много път...и по-зле можело да бъде..."
все някъде трябва да има човек който се чувства самотен и нуждаещ се от мен

Който Може Ще Прогони, въпреки че, от самотата се страхува

опитай и ти, да видиш-как боли...

Ще стане ли така и този път?!? -попита ти
Не, как ти мина през ума, ние сме по-различни!Ще премине и тази буря, малко ще се нараним външно, но отвътре всичко ще е по старо му!-отговорих ти тогава.
...и тогава бях сигурна в думите си...ли не се променихме прекалено много през тези три години без дванадесет дни, дали не оставих някъде там част от себе си...
не искам да съм част от живота ти само по навик, неискам
да правя нещо без пламък.нежелая да ти казвам че всичко ще е наред, щом не съм убедена в това.

да заспя немога,от страх какви ли огризки от себе си ще намеря утре...

В живота ти, няма да липсват
хора, които ще ти казват как да живееш.
Те имат всички отговори... какво
трябва да правиш и какво не трябва.
Не спори с тях.
Кажи, ''Да, това е брилянтна идея.''
и прави, каквото си поискаш.
Винаги, когато пишеш, се
стреми към оригиналност,
но ако трябва да крадеш,кради от най-добрите.
И ако се грижиш за
самобръсначката си
и я подсушаваш след
всяко бръснене, тя
ще издържи повече от повечето
връзки, които ще имаш.
...You know, it's like anything else

Anything Else

Как е наивно счупеното да лепим!

" Потрошени чувства, износени любови, останки от достойнство. . . Не приемам такива огризки, не!Пише го на очите ми!Сърцето ми не е боклукчийска кофа!"

Д.Д

Дъжд рано сутринта

Слаб дъжд

Разпокъсана облачност

Дъжд

Силен дъжд

Дъжд

Следобеден слаб дъжд

Дъжд & Гръмотевици

Дъжд...

"Прогнозата е все мъгла и много дъжд,

и всички филми свършват много лошо.

Чакам те за да намерим нов канал,

завръщай се защото...

пак съм полудял" . . .

http://tralqlq.blogspot.com/2009/04/blog-post_3675.html

. . . любимото ми

Единственото нещо което човек иска е да бъде обичан

Без любов няма смисъл

Няма живот

Щрак, щрак, щрак...
щрак щрак щрак
усмивка.
enter.
Пишеш, поправяш, триеш.
среднощни разговори за едни неща :)
буквите ти ми харесват, карат ме да мечтая...
До следващия чат!

Мечтите и копнежите си искам да разкажа, за въдушните кули и балоните с хелий...
Не за мен и теб, а за чувството че не си сам на този забравен остров...
За човека който ще те обеждава че слънцето ще изгрее и утре ако от това имаш нужда, дори и самият той да незнае дали ще отвори очи отново
Да се молиш за поглед, за въздишка.Не за обещания и целувки, сърцето му да слушаш как тупти...да неможеш да затвориш очи когато е до теб, от страх да не изчезне, да не се събудиш от този красив сън сам.
Часовете да усещаш секунди, очите му от поглед да не изпускаш.
Тялото му да изчучаваш милиметър по милиметър и да даряваш с целувка сяка частица.

You said move on
Where do I go
I guess second best
Is all I will know

Сън ли бе това?