колкото повече мисля за преди, толкова по-далеч го чувствам.почти успявам да го помириша да се сетя за вкуса на онова време , и на косъм да се потопя в атмосферата и момента ми се изплъзва като пясък през пръстите.чувствам се всякаш искам да хвана едни и същи песъчинки за втори път, точно онези- а всички знаем че това е невъзможно.

Жалка съм дори и за себе си, като казвам че ми липсва някого до мен...та аз кога съм имала опора до себе си, кога съм имала половинка в истинския смисъл.измислила съм си представата от безбройните филми, книги и разкази на други хора, а никога не съм го усещала щастието да си с някого, а само желанието за такъв човек...безхарактерността на обграждащите ме представители на мъжкия пол ме обезкуражава и отчайва.навярно звуча банално и нормално за моята възраст..."имало време, още много път...и по-зле можело да бъде..."
все някъде трябва да има човек който се чувства самотен и нуждаещ се от мен

Който Може Ще Прогони, въпреки че, от самотата се страхува

опитай и ти, да видиш-как боли...