Тайно зная ще идваш в моят дом от слънчеви дни, ще искаш следа да оставиш, нещо да промениш, ала аз изградих го сама, без рамо на което да поплача когато срещна срудност, без слуги, без машини, без лопатка дори.Казвах си няма смисъл, немога повече, ала продължавах.Ноктите ми се напълниха с мръсотия, дробовете също, но открих неща които не си представяш че ще намериш в нищото открих надежди открих смисъл и мъдротст аз ще продължавам да градя в мрака, ти може да не виждаш разлика, но аз съм друга.Ще пея моята песен за Него, дори и граченето ми да отблъсква, той ще ме поиска щом види какво мога да дам,мога да кажа и какво мога да направя.

да ти дам малко от моите целувки малко от моите чувства, да ме прегръщаш докато слънцето изгрява...не ми казвай че ме харесваш не и ако след това ще си тръгнеш и утре отново ще сме почти непознати не не не ми се усмихвай с тази усмивка затворена в тръпчинки ако следващия път ще си говорим за времето и математиката.

Weeping willow with your tears running down, why do you always weep and frown? Is it because he left you one day? is it because he could not stay? On your branches he would swing, do you long for the happiness that day would bring? He found shelter in your shade. You thought his laughter would never fade. Weeping willow, stop your tears. There is something to calm you fears. You think death has ripped you forever apart. But I know he'll always be in your heart.

няма смисъл да се предоверяваш на така наречената група от хора-приятели само ти може да мислиш най-доброто на себе си, друг няма толкова кураж да ти каже какво си, какво не си, какво можеш и какво не, ако щеш ми вярвай.От изтъкване на черното ми омръзна.От поздравяването също, така и не успях да хвана смисъла на това да поздравяваш хора които са ти безлични, а и ти на тях също.Да се държа мило с непознати също- остават с впечатлението че си им приятен.Знам че е модерно да се държиш с хора с които туко-що си се запознал, така както с дългогодишни приятели, но за мен е абсурдно, а не се смятам за асоциална, поне не все още.И не не съм в кофти настроение, напротив прекрасно си е.
Толкова е нелепо това "здравей, как си" когато изобщо не ти пука как е човека срещу теб и хората го наричат любезност.Чакай малко това да казваш едно, а да си мислиш обратното не го ли наричаха лицемерие-но не трябва да си любезен с хората, които ти говорят зад гърба, защото това показвало възпитанието ти.Мен пък, Мама ме е учила да бъда честна, а ако трябва да съм честна с такива хора, ще съм и груба, затова просто няма да спра, за да те поздравя, за да не ти кажа грубите думи, които си мисля за теб, защото употребата на такъв вид думи, ее това вече си е проява на лоши маниери.

Бих могъл да се потопя във спомени.
Бих могъл да се извися до слънцето там.
Бих могъл да се нараня като теб.
Бих могъл да се отрека...

...но нали теб те има,
имаш целия свят, имам го и аз!
Обещавам всеки дъх от мен
на теб да подаря!

Бих могъл да изкрещя "ОБИЧАМ ТЕ".
Бих могъл да събера човешките мечти в една.
бих могъл да изгоря от любовта.
Бих могъл, но... Бих могъл, но...

съжалявам, че послушах майка ми и се отказах от балета преди 4 години, а също и за това, че не влезнах в балетното навремето.Имам чувството че това е било моето призвание, нещото което обичам и в което ме биваше.Мразя сегашната си тромавост, дразня се че съм загубила фигурата си, а още повече на това, че знам, че ако се раздвижа малко ще се усещам по раличен начин, а не го правя.Много обичам филма "Canter Stage" гледала съм го хиляди пъти и още ме пленява, часове след като свърши още се просълзявам, заради изгубените мечти които ми напомня.Мразя да говоря за това с хората, защото като ме видят в сегашното ми състояние не си представят каква съм била.Обичам мириса, който имаха трикото и туфлите ми, който всъщност се дължи на прахта в залата, но е много специфичен.Мириса на залата с две огледални стени и една цялата в прозорци, червена станка, пияно и плакати и снимки в рамки на балерини и балетисти изпълняващи "Лешникотрошачката" "Лебедово Езеро"и др.Обичам стегнатото кокче и в главата ми да ми се забиват форкети и фиби.Обичам мириса на лак за коса.Никога не съм се притеснявала от сцената, докато танцувах се радвах че всички хора гледат нас.Когато свършеше танцът имах чувството че изобщо не съм излизала и се ядосвах че не съм се насладила на момента повече и с нетърпение очаквах следващото ни участие.Обичах когато имаше малко време между танците и всички бързахме- мятат се чаропогащи, туфли, трика, търсиш си пачката, слагаш си една,оказва се, че не е твоята и започва отново едно търсене, а времето те притиска.Харесваше ми това че Мам ме оставяше да съм по-самостоятелна, за разлика от чуждите майки които постоянно бяха около нас, досадничко беше...дори и на фестивалите...задушаващо.Мам правеше най-хубавото кокче и ме водеше някъде след концерт :) Като малка с едно момиче което май се казваше Теди обикаляхме залите в които се провеждаха концетите и проучвахме коридорите- които са много(или поне така ми се струваше тогава).Чувствах се горда че съм зад сцената, където се случва магията, а не както обикновенните хора пред сцената, затова и сега не ходя по концерти-когато веднъж си бил център на внимание не се задоволяваш само с "ред и място".Много се радвах, когато трябваше да отцъствам от няколко часа за да отида на представление и го казвах демонстративно пред целия клас.Обожавах да отивам на генерална репетиция на самата сцена преди концерта, тогава има само подбрани хора-артисти и професионалисти, без простолюдието :д.Всички бяхме злояди, но когато чакахме в промеждутака до концерта от нерви се тъпчехме с иначе невъзможно за нас количество храна.Не си спомням Мам да я е нямало, но за мен нямаше голямо значение-тя знаеше какво мога, но и се радвам, че е мислила за това, че се нуждая от подкрепа и удобрение, все пак тогава не е знаела до колко мога да съм самостоятелна и колко малко ме интересува това.Никога не съм държала кой знае колко на другите момичета.И до сега не си падам по отборните игри, но смятам че съм усвоила нещата на които те учат-да разчиташ, да може да ти се разчита.Не че са били лоши, просто не бяха мой тип, малко лицемерничих в това отношение, но смятам че би било грубо да им кажа в очите че не са ми приятелки, а само колежки ли какво му се казва :д.Има и друго аз и една Мими(и двете бяхме силни характери и нещата между нас се разпаднаха) бяхме от начало, докато другите дойдоха по-късно... много момичета се сменяха...на повечето и имената не помня, тъкмо свикнеш с някои и той си тръгне, дойде друг и пак същото, затова спряхме да свикваме и да се привързваме.Накрая станаха някои промени групата се раздели и се преместихме, бяхме ивестно време в зала балетното, после в една симпатична зала на жълтите павета срещу парламента (или е обратното не помня коя зала беше първа) но тази зала ми допадна, може би затова че се намираше на последния етаж на една стара сграда-точно като тези които обичам- с голямо, широко стълбище с заоблени парапети, много ми се иска да се върна и да поседя за малко, въпреки че само една година съм репетирала там тази зала е нещо много важно за мен съчетава две неща които обичах и загубих-балета и апартамента в който съм отраснала(подобна сграда) знам че са стари и коридорите миришат лошо, знам че са олющени и сиви, но ги обичам.Обичам това че въпреки еднаквите стандарти по които са правени, за разлика от новото строителство, тези сгради изглеждат различно или поне за мен, напомнят ми за някогашна София каквато е в стиховете на Дебелянов-млада, чиста и без трафик, пълна с джентълмени изпращашти любимите в късните летни вечери...стана ми мило и софийско.
П.С. след няколко часа ще ме изпитват по биология и химия :д

ох, как искам с мен да прекараш малкото си време тук, как искам да те заддържа в прегръдките си и да измокря рамото ти със сълзи от радост и от мъка едновременно.искам искам искам те.Искам да видя онези небесно сини скитащи по чужди земи очи, които толкооова много ми липсват...Да ми разказваш колко красиво и колко скучно е там.Да ми опишеш как си се чувствал през тези няколко месеца, ден по ден.Искам да знам всичко за скучното ти ежедневие, да знам дали възглавницата ти е удобна, дали пиеш хубаво мляко, как мирише стаята ти и дали е топла, какви са хората около теб...

всичко... за да се чувствам близо когато пак отидеш далеч...

А моите объркани чувства, хилядите неказани и непоказани нежности които съм готова да дам срещу малко, да наистина мъничко не искам звезди нито обожание.толкова съм отекчена от хората с които се запознавам, еднотипни сте -забавни, обичате да привличате внимание и ви е страх когато не го получавате, държите се всякаш се познаваме от цяла вечност а не от пет мунути, толкова сте уверени че ще се харесат пиянските ви истории че изобщо не се замисляте когато ги разказвате...и още една и още една, най-лошото е че виждам че това не сте вие, виждам че някъде там има един интересен характер който си заслужава да се опознае, но вие го подтискате и отричате за съществуването му...а искам толкова много да дам...