Аз не съм от тия наивните с капаци на очите преценката ми е точна и прецизна
не съм от хленчещите от тия дето си извъртат реалността.В моите мисли реалността винаги е с няколко степени по-сурова отколкото е в действителност.Не си падам по напразните надежди по илюзията че ще испея да променя някого че ще го накарам да е каквото желая.Аз възприемам нещата навътре и колкото по-навътре влизат толкова по-лоши стават ако ми кажеш не ми харесва аз го възприемам като мразя ако ми кажеш обичам аз го чувам като допада ми, става.Това го наричам защитна реакция настроила съм се съвсем умишлено за да не очаквам, да не свиквам.
а когато нараниш такъв човек си наистина добър

Желая ти щастие
Не мога да кажа че те мразя, че искам да те боли както мен, да ти се върне както бих искала
напротив аз ти желая доброто нека някоя успее да извади това което аз не можах нека те научи.

Винаги съм знаела че не ставам за учител

Аз не съм оптимист

Аз не съм щастлива само когато давам без да получавам същото взамяна, всъщност съм доста егоистична.

Аз не гледам влюбено когато не ми се отвръща със същото

Не ме интересуват неща-не-пряко-свързани-с-моята-личност, моят свят се върти около мен

Аз не слушам песни които не ми харесат при първото прослушване

Аз не чакам и не моля за внимание

Аз виждам нещата такива каквито са, не правя от нищото нещо

Аз не съм зависима

Нечие присъствие е не способно да оправи настроението ми

Аз ме се опитвам да променя хората и отношението ми спрямо мен

Но ти преобръщаш всичко с краката нагоре премахваш "не"-тата и всичко ми се струва възможно!

Тии, ти преобръщаш навиците, вижданията и разбиранията ми.Правиш ме друга без дори да осъзнаваш.Правиш ме щастлива без дори да искаш.Развихряш фантазията ми без да се стараеш.Харесвам се повече когато съм с теб.И усещам усщам че мога много повече само ако го пожелаеш.

колкото по-малкоо внимание получавам, толкова по-големи жертви бих направила със себе си, повече промени.Изграждам се когато сама реша а не когато това се поиска от мен

Охх бъди с мен, бъди с мен, дори и аз не мога да кажа какво бих направила само и само да ти се харесам.

Ти не разбираш аз искам и мога но понякога просто не

чувствам.А в този момент чувствам със цялото си същество

Не пренебрегвай това!

аз не умея да наизустявам

спомените ми са бледи и размазани

вкусувете на любими храни също

Как се обича Иван

"Иван ли как се обича?

Иван се обича не трудно,не лесно...

Лудо се обича Иван.

Като на филм се обича-със сълзи,с шамари,с усмивки,с оргазми и смях.Иван се обича внимателно,с грижа,в детайли.

Иван се обича на музикален фон,задължително!Твърд!На места с абсурдно нежни франгменти.Музиката пуска той.

Иван се обича на светло!Тъмното му е познато и умело се крие.Иначе свети и то ярко.В крайна сметка пак сме на светло.

Иван се обича като слънце-леко от разстояние,леко с присвити очи,и като заспиваш при него,винаги трябва да имаш едно на ум за защитния фактор-висок.

Иван се обича като дете-с много шоколад и бонбони.Ама няма такова дете-трябва да си го гледаш,да си го гушкаш,да бдиш над него,постоянно с разбити колене,разкървавен нос,с нещо счупено,с нещо порязано,бягащо от вкъщи,диво,непокорно...

Иван се обича с всичките му белези и счупвания,с всяко кривичко местенце по носа.

Иван се обича като принцеса-важна,глезена,специална,най-малко през девет планини по-красива няма,никакви грахови зърна и трохи в леглото и с вечно нестихващи войни,водещи се за нея,а около нея-змейове да търсиш само...

Иван се обича с разбиране-доколкото е възможно,и още повече!

Иван се обича,ако той ти го позволи.

Иван се обича без гордост и с неговата-пазена на всяка цена.

Иван се обича и леко смирено,и с лудия поглед в очите...

Иван се обича с цяло сърце...С целия теб,с всичко...

Иван се обича по няколко пъти във всяка секунда-с мънички жестове и с пълно отдаване...

Иван се обича без свикване...Без подготовка...Без тренировка.Неочаквано се обича,а подозирам,че и необратимо се обича...

Иван не се обича до смърт.Една нищо и накаква смърт,точно от това обичане няма да успее да те спаси.

Иван се обича неописуемо.

Иван се обича,танцуващ рано сутрин,издокаран в твоята прозрачна нощница...

Иван се обича с непрестанно учене,с много падане и ставане...

С много целувки се обича Иван,ама с много-докато болката скове врата ти,а устните ти напълно изтръпнат...

Иван...с голямо удоволствие се обича...

Ако ти се случи,ще го познаеш по схванатото си лице всяка сутрин,след цяла нощ сънуване с усмивка.

По жегата през зимата ще го познаеш,по това,че спиш с краче между коленете му и по целувките по гърба ти...

Не по пеперудите,а по кондора в стомаха си ще го познаеш!Няма такова махане с тия крила,няма такъв гъдел...

По мечтите си ще го познаеш...Едни такива,за първи път случващи се,леко правещи те невменяем.

Не че нещо,ама я се спасявай...

Всъщност ...изобщо не ми пука дали ще разбереш как се обича Иван...Как се обича Иван ли?

Иван се обича от мен."

разтърсваща

смела

рискуваща

силна

мечтаеща

бодуваща

уверена

непреклонна

спонтанна

нека по-такава бъда

Тайно зная ще идваш в моят дом от слънчеви дни, ще искаш следа да оставиш, нещо да промениш, ала аз изградих го сама, без рамо на което да поплача когато срещна срудност, без слуги, без машини, без лопатка дори.Казвах си няма смисъл, немога повече, ала продължавах.Ноктите ми се напълниха с мръсотия, дробовете също, но открих неща които не си представяш че ще намериш в нищото открих надежди открих смисъл и мъдротст аз ще продължавам да градя в мрака, ти може да не виждаш разлика, но аз съм друга.Ще пея моята песен за Него, дори и граченето ми да отблъсква, той ще ме поиска щом види какво мога да дам,мога да кажа и какво мога да направя.

да ти дам малко от моите целувки малко от моите чувства, да ме прегръщаш докато слънцето изгрява...не ми казвай че ме харесваш не и ако след това ще си тръгнеш и утре отново ще сме почти непознати не не не ми се усмихвай с тази усмивка затворена в тръпчинки ако следващия път ще си говорим за времето и математиката.

Weeping willow with your tears running down, why do you always weep and frown? Is it because he left you one day? is it because he could not stay? On your branches he would swing, do you long for the happiness that day would bring? He found shelter in your shade. You thought his laughter would never fade. Weeping willow, stop your tears. There is something to calm you fears. You think death has ripped you forever apart. But I know he'll always be in your heart.

няма смисъл да се предоверяваш на така наречената група от хора-приятели само ти може да мислиш най-доброто на себе си, друг няма толкова кураж да ти каже какво си, какво не си, какво можеш и какво не, ако щеш ми вярвай.От изтъкване на черното ми омръзна.От поздравяването също, така и не успях да хвана смисъла на това да поздравяваш хора които са ти безлични, а и ти на тях също.Да се държа мило с непознати също- остават с впечатлението че си им приятен.Знам че е модерно да се държиш с хора с които туко-що си се запознал, така както с дългогодишни приятели, но за мен е абсурдно, а не се смятам за асоциална, поне не все още.И не не съм в кофти настроение, напротив прекрасно си е.
Толкова е нелепо това "здравей, как си" когато изобщо не ти пука как е човека срещу теб и хората го наричат любезност.Чакай малко това да казваш едно, а да си мислиш обратното не го ли наричаха лицемерие-но не трябва да си любезен с хората, които ти говорят зад гърба, защото това показвало възпитанието ти.Мен пък, Мама ме е учила да бъда честна, а ако трябва да съм честна с такива хора, ще съм и груба, затова просто няма да спра, за да те поздравя, за да не ти кажа грубите думи, които си мисля за теб, защото употребата на такъв вид думи, ее това вече си е проява на лоши маниери.

Бих могъл да се потопя във спомени.
Бих могъл да се извися до слънцето там.
Бих могъл да се нараня като теб.
Бих могъл да се отрека...

...но нали теб те има,
имаш целия свят, имам го и аз!
Обещавам всеки дъх от мен
на теб да подаря!

Бих могъл да изкрещя "ОБИЧАМ ТЕ".
Бих могъл да събера човешките мечти в една.
бих могъл да изгоря от любовта.
Бих могъл, но... Бих могъл, но...

съжалявам, че послушах майка ми и се отказах от балета преди 4 години, а също и за това, че не влезнах в балетното навремето.Имам чувството че това е било моето призвание, нещото което обичам и в което ме биваше.Мразя сегашната си тромавост, дразня се че съм загубила фигурата си, а още повече на това, че знам, че ако се раздвижа малко ще се усещам по раличен начин, а не го правя.Много обичам филма "Canter Stage" гледала съм го хиляди пъти и още ме пленява, часове след като свърши още се просълзявам, заради изгубените мечти които ми напомня.Мразя да говоря за това с хората, защото като ме видят в сегашното ми състояние не си представят каква съм била.Обичам мириса, който имаха трикото и туфлите ми, който всъщност се дължи на прахта в залата, но е много специфичен.Мириса на залата с две огледални стени и една цялата в прозорци, червена станка, пияно и плакати и снимки в рамки на балерини и балетисти изпълняващи "Лешникотрошачката" "Лебедово Езеро"и др.Обичам стегнатото кокче и в главата ми да ми се забиват форкети и фиби.Обичам мириса на лак за коса.Никога не съм се притеснявала от сцената, докато танцувах се радвах че всички хора гледат нас.Когато свършеше танцът имах чувството че изобщо не съм излизала и се ядосвах че не съм се насладила на момента повече и с нетърпение очаквах следващото ни участие.Обичах когато имаше малко време между танците и всички бързахме- мятат се чаропогащи, туфли, трика, търсиш си пачката, слагаш си една,оказва се, че не е твоята и започва отново едно търсене, а времето те притиска.Харесваше ми това че Мам ме оставяше да съм по-самостоятелна, за разлика от чуждите майки които постоянно бяха около нас, досадничко беше...дори и на фестивалите...задушаващо.Мам правеше най-хубавото кокче и ме водеше някъде след концерт :) Като малка с едно момиче което май се казваше Теди обикаляхме залите в които се провеждаха концетите и проучвахме коридорите- които са много(или поне така ми се струваше тогава).Чувствах се горда че съм зад сцената, където се случва магията, а не както обикновенните хора пред сцената, затова и сега не ходя по концерти-когато веднъж си бил център на внимание не се задоволяваш само с "ред и място".Много се радвах, когато трябваше да отцъствам от няколко часа за да отида на представление и го казвах демонстративно пред целия клас.Обожавах да отивам на генерална репетиция на самата сцена преди концерта, тогава има само подбрани хора-артисти и професионалисти, без простолюдието :д.Всички бяхме злояди, но когато чакахме в промеждутака до концерта от нерви се тъпчехме с иначе невъзможно за нас количество храна.Не си спомням Мам да я е нямало, но за мен нямаше голямо значение-тя знаеше какво мога, но и се радвам, че е мислила за това, че се нуждая от подкрепа и удобрение, все пак тогава не е знаела до колко мога да съм самостоятелна и колко малко ме интересува това.Никога не съм държала кой знае колко на другите момичета.И до сега не си падам по отборните игри, но смятам че съм усвоила нещата на които те учат-да разчиташ, да може да ти се разчита.Не че са били лоши, просто не бяха мой тип, малко лицемерничих в това отношение, но смятам че би било грубо да им кажа в очите че не са ми приятелки, а само колежки ли какво му се казва :д.Има и друго аз и една Мими(и двете бяхме силни характери и нещата между нас се разпаднаха) бяхме от начало, докато другите дойдоха по-късно... много момичета се сменяха...на повечето и имената не помня, тъкмо свикнеш с някои и той си тръгне, дойде друг и пак същото, затова спряхме да свикваме и да се привързваме.Накрая станаха някои промени групата се раздели и се преместихме, бяхме ивестно време в зала балетното, после в една симпатична зала на жълтите павета срещу парламента (или е обратното не помня коя зала беше първа) но тази зала ми допадна, може би затова че се намираше на последния етаж на една стара сграда-точно като тези които обичам- с голямо, широко стълбище с заоблени парапети, много ми се иска да се върна и да поседя за малко, въпреки че само една година съм репетирала там тази зала е нещо много важно за мен съчетава две неща които обичах и загубих-балета и апартамента в който съм отраснала(подобна сграда) знам че са стари и коридорите миришат лошо, знам че са олющени и сиви, но ги обичам.Обичам това че въпреки еднаквите стандарти по които са правени, за разлика от новото строителство, тези сгради изглеждат различно или поне за мен, напомнят ми за някогашна София каквато е в стиховете на Дебелянов-млада, чиста и без трафик, пълна с джентълмени изпращашти любимите в късните летни вечери...стана ми мило и софийско.
П.С. след няколко часа ще ме изпитват по биология и химия :д

ох, как искам с мен да прекараш малкото си време тук, как искам да те заддържа в прегръдките си и да измокря рамото ти със сълзи от радост и от мъка едновременно.искам искам искам те.Искам да видя онези небесно сини скитащи по чужди земи очи, които толкооова много ми липсват...Да ми разказваш колко красиво и колко скучно е там.Да ми опишеш как си се чувствал през тези няколко месеца, ден по ден.Искам да знам всичко за скучното ти ежедневие, да знам дали възглавницата ти е удобна, дали пиеш хубаво мляко, как мирише стаята ти и дали е топла, какви са хората около теб...

всичко... за да се чувствам близо когато пак отидеш далеч...

А моите объркани чувства, хилядите неказани и непоказани нежности които съм готова да дам срещу малко, да наистина мъничко не искам звезди нито обожание.толкова съм отекчена от хората с които се запознавам, еднотипни сте -забавни, обичате да привличате внимание и ви е страх когато не го получавате, държите се всякаш се познаваме от цяла вечност а не от пет мунути, толкова сте уверени че ще се харесат пиянските ви истории че изобщо не се замисляте когато ги разказвате...и още една и още една, най-лошото е че виждам че това не сте вие, виждам че някъде там има един интересен характер който си заслужава да се опознае, но вие го подтискате и отричате за съществуването му...а искам толкова много да дам...

По-просто е отколкото трябва, може би там е проблема, свикнала съм в живота да откъсвам с голяма тругност най-хубавата ябълка, да полагам много труд и пот за да постигна целите си и когато се окаже лесно-просто се бъгвам и търсия по-сложен начин.Винаги съм решавала по-трудните задачи по математика, но на най-простичките примери се обърквам тотално- търся уловката и не мога да приема че задачата се решава по очевидния начин.
Така е и с теб сега "Щом си толкова лесен,къде е уловката?"

Мисля си го отдавна...колко малко знаем за света, за бъдещето... Всички искат да разберат, да знаят какво ги очаква, какво да правят и как да живеят.Колкото повече отговори получаваме толкова по-големи песимисти ставаме, и когато видиш че неможеш да направиш нищо, неможеш да предотвратиш края... търсиш начин да забравиш откритията си, да притъпиш страха си, да преглътнеш това че си безпомощен и спасяването на каквото и да е не зависи от теб, съдбата на никого не е в твоите ръце, ти само си разбрал.Затова не ни се казва , за това сме създадени незнаещи, просто неможем да носим толкова силно бреме като знанието.Затова сме създадени със самочувствието че сме специални и богоподобни, за да не задаваме въпроси, за да не откриваме тайни...

целувам те.харесва ми.докосвам те.изгаряш ръцете ми.желаем се.отдръпваш се.тъжиш.имаш ме, не съм твоя.объркан си.дъх на ванилия припяваш ми.обичам.спомен.шепнеш нещо за любов.не те слушам.мълча.сбогуваш се.отварям уста да кажа нещо.време е казваш и ме спираш с очи."убиваш ме" крещя след теб.-Обичам те, ето нали това искаш да чуеш.казах го.-тръгвам си промълвяш.-върни се.нека опитаме отново.-опитът е обречен не разбираш ли.-не.целувка.целувка.-обичам те.-не повече от мен.-повече е.


объркано е, но не повече от колкото беше в действителност...

колкото повече мисля за преди, толкова по-далеч го чувствам.почти успявам да го помириша да се сетя за вкуса на онова време , и на косъм да се потопя в атмосферата и момента ми се изплъзва като пясък през пръстите.чувствам се всякаш искам да хвана едни и същи песъчинки за втори път, точно онези- а всички знаем че това е невъзможно.

Жалка съм дори и за себе си, като казвам че ми липсва някого до мен...та аз кога съм имала опора до себе си, кога съм имала половинка в истинския смисъл.измислила съм си представата от безбройните филми, книги и разкази на други хора, а никога не съм го усещала щастието да си с някого, а само желанието за такъв човек...безхарактерността на обграждащите ме представители на мъжкия пол ме обезкуражава и отчайва.навярно звуча банално и нормално за моята възраст..."имало време, още много път...и по-зле можело да бъде..."
все някъде трябва да има човек който се чувства самотен и нуждаещ се от мен

Който Може Ще Прогони, въпреки че, от самотата се страхува

опитай и ти, да видиш-как боли...

Ще стане ли така и този път?!? -попита ти
Не, как ти мина през ума, ние сме по-различни!Ще премине и тази буря, малко ще се нараним външно, но отвътре всичко ще е по старо му!-отговорих ти тогава.
...и тогава бях сигурна в думите си...ли не се променихме прекалено много през тези три години без дванадесет дни, дали не оставих някъде там част от себе си...
не искам да съм част от живота ти само по навик, неискам
да правя нещо без пламък.нежелая да ти казвам че всичко ще е наред, щом не съм убедена в това.

да заспя немога,от страх какви ли огризки от себе си ще намеря утре...